България в търсене на харизмата

Безспорно говорейки за харизма и за третия вид влас (по Веберовата класификация) – тази на харизматичния лидер, асоциативно на първо място излизат имената на Сталин и Хитлер. От 2009г. насам България също издигаше образа на своя харизматичен главатар – Бойко Борисов.

Историята познава редица случаи, които могат спокойно да бъдат разглеждани като доказателства на тезата, че „доброволното подчинение“ (позовавам се на концепцията на Ерих Фром от „Бягство от свободата“) се разгръща в пълните си размери тогава и само тогава, когато имаме властваща харизма.
Макар и да има различни трактовки на понятието „харизматичен лидер“,  дефиниционното ядро за всички е едно и също.  Образът на Бойко Борисов също се вписва в контурите /границите/ на това ядро. Безспорно сред първите „личностни качества“ се явява способността за трупане на социален капитал под формата на обществено доверие, за да може въпросният вожд/главатар/водач/ лидер успешно, легално и с възможно по-ниско равнище на съпротивление да предвожда своите „подчинени“. Под доверие тук визирам не само това, позоваващо се на лични компетенции (защото тези на Бойко Борисов изглеждат „бледи“ в сравнение с неговите предшественици на политическата сцена, за което ще стане дума малко по-късно), но и за доверие в персонални качества (честност, лоялност, отговорност, надеждност и т.н.).

Преди всичко е важно да се отбележи, че основната лидерска задача е осъществяването на конкретна цел от голямо значение за членовете на съвместността. Достигането й е ключът към затвърждаването на лидерската позиция. Уви, в България затвърждаване от такъв порядък не се случи. Мнозина обясняват това с липса на точно и ясно формулирана изначална цел, други – с неспособността на водача да я осъществи, а трети – с изначалната невъзможност за случването й. В крайна сметка резултатът е ясен – търси се нов лидер. Въпросът обаче, е кой / какъв да бъде той.

Близкото (и не чак толкова) минало припомня, че харизмата в тоталитарното лидерство е изкуствено наложена, апропо фиктивна и илюзорна.  От друга страна, професор Джоузеф Най от Харвардския университет посочва, че „личния магнетизъм“ се корени в различната способност на отделните индивиди да впечатляват другите и това им умение зависи от особеностите на характера им като придобити умения или като зависещи от социалния контекст. Няма да се спирам подробно на качествата, които Бойко Борисов умело (или не дотам) съчетаваше в своята персона или по-точно на това дали са с вроден или придобит характер. Достатъчно би било да се отбележи, че той се отличаваше с силно изразена „биткаджийска“ инициативност (перманентно състояние на съревнование с „противниците“), демонстрация на постигнатите успехи във всяко едно естество, в което имаше регистрирани такива, умерена екстравагантност и нестандартно поведение , невиждано и недемонстрирано досега, а също така и силно влияние върху емоциите на своите „последователи“ . Последното е от изключително значение дотолкова, доколкото е добре известно на всички, че една тълпа, която по условие се характеризира със строго колективистично (само)съзнание,  лесно се нагнетява и силно се  поддава  на влияния, посредством манипулация чрез емоционални сътресения и ескалации

 

Ако трябва да се търсят други „закономерности“ при намирането или изграждането на харизматични лидери, съгласно последния опит на българската нация, ще се позова на книгата на проф. Кръстьо Петков „Държавата - това съм аз!“ (социологически портрет на Бойко Борисов).

„Борисов не притежава школовката и манталитета на своя благодетел Симеон Сакскобургготски, но постига да внуши, но постига да внуши, че се справя с държавните дела. Другояче казано, че е управленски правоспособен.

На Борисов липсва икономическата подготовка на Андрей Луканов, Иван Костов, Стефан Софиянски, Ренета Инджова, но си намери защита и заслон срещу обвиненията в некомпетентност в лицето на „човека от Вашингтон“ – Симеон Дянков.

 Борисов не владее правната материя като един Димитър Попов или Филип Димитров, нито познава стопанската история като  проф. Любен Беров. Но той не бяга от дебатите в тези области, опира се на житейските си познания, на професионалния си опит в бизнеса и този в силовите структури.
 

Борисов е безнадеждно изостанал в езиковите си познания (говори на беден, граматически неправилен и нелитературен български език.) Не издържа никакво сравнение с полиглота Симеон Сакскобургготски или с многоезичните си предшественици Сергей Станишев, Жан Виденов, Андрей Луканов. Но това особено не го тревожи. Той ги превъзхожда (а и всички останали взети на куп) по най-важното: разговаря с хората на „техен“ език, който и по тон, и по стил е разбираем и свойски. ...“

Лидерът на ГЕРБ беше обвиняван редовно и в популизъм. Не бих се ангажирала да давам каквато и да е било оценка на това „обвинение“, но е редно да си дадем сметка, че именно той (популизмът) е една от методиките, чрез които тълпата би могла да се усмири. Предполагам за никого не е тайна, че напрежението и нагнетяването на „предвожданите“ са сериозна пречка, когато става дума за управление. Това е и основната причина да се стига до такъв тип обвинения. Едва ли е имало и ще има „главатар“, който да се справя с цял народ без известна доза популизъм (без значение неговата форма на проявление). В конкретният случай обаче, виждаме, че нито популизмът, нито натуралността и естествеността ,нито липсата на високопарна реч, нито силно изразената водаческа инициативност и борбен дух не пожънаха очакваните успехи.

Изводът е следният : Очевидно това не се оказа правилната рецепта...или поне не и в дългосрочен план. Безспорен факт е, че Борисов е (беше) харизматичен лидер, но си остава питането кое не беше достатъчно и кое – излишно.

Мажоритарен вот

Понастоящем българската нация се бори за мажоритарен вот. Със сигурност едно такова решение има своите плюсове, но от социологическа гледна точка изглежда като една химера. Кадровият подбор е рационално средство , доколкото представлява демократично поле за избор на отделните качества, които всеки избирател иска да намери у новите „управляващи“ .  Както вече беше подчертано, под една или друга форма се търси харизмата – онова „качество“, което е с най-голяма тежест. И точно тук възниква и проблемът.  Историята и събитията в нея са категорично доказателство, че откриването и затвърждаването на едно такова „качество“ е изключително трудно , когато говорим дори и само за една личност. Какво се случва ако то трябва да се търси сред двама, трима, десет или двеста и четиридесет, още повече, когато няма изведена формула , по която просто трябва да се замества.
 

Така погледнато, България е изправена пред една непосилна задача, но малцина си дават ясна сметка за това. Поради тази причина някои социолози дават прогноза, че в предстоящите избори през май 2013 г. на политическата сцена ще се качат нови субекти (с малки парламентарни групи ) с голяма вероятност да влезнат в парламента, което ще го направи доста пъстър.

Приемането на идеята за мажоритарен вот се предполага също, че ще доведе и до покачване избирателната активност. Друга прогноза е, че  голяма част от избирателите ще се обърнат към партийните формации на АТАКА и ДПС. Отново се смята, че няма да е малък процентът на гласуващите „против“ вместо „за“.

Дали България ще намери това, което търси от доста време насам, предстои да се разбере...